Когато дядо ходил на училище Живели някога си в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Много години вече ги били навалили, та сега не можели да работят както на младини. И затова ги стегнала такава немотия, че едва свързвали двата края. Додеяло им все да гладуват и студуват. Един ден дядо рекъл:
– Ей, бабо, няма свършване това наше тегло!
А тя:
– Знаеш ли защо, дядо? – Защото сме безкнижни, неграмотни. Пък който е ходил на училище, все е прокопсал – бърже се замогва и на старини добрува.
– Ами че тогаз и аз ще тръгна на училище. Може пък да ми потръгне, че вече тая сиромашия се не търпи.
– Иди, дядо, иди и си отваряй очите, ушите! – съгласила се баба.

Дигнал се дядо рано в понеделник, измил си образа; баба му изтупала праха от дрехата, пригладила му бялата коса – сторили значи всичко, каквото видели да правят съседите, когато провождат децата на училище.

Изправил се дядо пред селския учител:
– Добро утро, даскале! – рекъл.
– Сполай ти, старче! Какво те води насам?
– Дошъл съм на училище. Искам да разбера как човек се става и се забогатява. Защото сме много отрудени с моята баба.
– Хайде, хайде, сетил се за наука и училище! – отвърнал учителят.
Ала старецът не ще да си ходи. Взел да се моли и настоява да го остави. Видял се в чудо учителят – не може да се отърве. И тъй като вече дошло време да бие звънецът, вкарал го в класната стая, сложил го да седне на един чин, заедно с няколко деца.
Седи дядо мирно-тихо, взира се в черната дъска, ама нищичко не разбира. Нейсе! Прекарал той няколко часа и като свършило учението, тръгнал си за дома.

Върви дядо навел глава, подпира се на тояжката си. И виж ти! – в праха се валя шарена кесия. Навел се, попретеглил я в шепата си – бая тежичка, развързал я – пълна със златни дукати. Радостен забързал той и отдалеч се провикнал:
– Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ми дойде. Виж, намерих кесия с жълтици! – И почнал да друса кесията. А тя отвътре пее: “Звън-звън-звън!”
Пляснала баба с ръце:
– Ех, на стари години да ни олекне!

Дядото решил, че няма защо вече да ходи на училище – нали е забогатял, оттъй-нататък ще се припича край огнището и ще си пуфка с луличката спокойно.

Пък на другия ден тамошният чорбаджия – същият, който си бил загубил парите, тръгнал из село от къща на къща да пита, дали някой не е намерил една кесия дукати. Похлопал най-подир и на дядовата вратня – нали колибата им била в края на селото. Пита:
– Ей, старо-харо! Да си намирал кесия с дукати?
Дядото бил честен човек – лъжа що е, не знаел. Отвърнал:
– Намерих.
Зарадвал се потопиецът до немай-къде. Защото, макар да имал в раклата си много пари – все малко му се стрували, все посягал към сиромашките, та да ги трупа още и още. Разтърсил той дядото за антерията и задъхан извикал:
– Къде,... кога,... старче, намери тая кесия?
- Ами че когато ходих на училище, та на връщане за дома...
– Уф! – изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал, мърморейки под нос: “Когато този е ходил на училище, аз още не съм бил роден.”

Отишъл си чорбаджията зелен-червен от яд. А старците си заживели волно-охолно с парите, които той бил ограбил от беднотията.

Сливи за смет Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.

Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.

– Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.

Жени, моми, баби, булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.

Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят:

– У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата!

– Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.

– Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици.

И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.

Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.

– Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?

– Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.

Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.

И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.